петък, 22 април 2016 г.

Purple

Вече няма и Пурпурен цвят
Остана ми само дъждът...

петък, 22 януари 2016 г.

Blackstar

Тревожност
Болест
БЕЗНАДЕЖДНОСТ
Поражение
Ужас
Агония
Конвулсия
Смърт
Гняв
Страх
Неизбежност
Приемане
Освобождение
Съжаление
Тъга
СБОГУВАНЕ

*****************
ПОКЛОН!
Останалото е мълчание

събота, 16 януари 2016 г.

Лазар

Виж ме, аз съм в небесата
Имам белези по себе си - незрими
И драма - тя е само моя
Вече всеки знае кой съм

Погледни насам, приятелю, тук съм във беда
И нямам вече какво да губя
Тъй високо съм, че вие ми се свят
А изпуснах долу телефона си

Ала не съм ли аз това?

Тогава отидох в Ню Йорк
И живях съвсем като крал
Но свършиха парите
И прииска ми се да те сритам

Но само така - няма друг начин
Ще мога да бъда свободен
Също като тази синя птица

Ала не съм ли аз това?

О, ще съм свободен
Като птица
Ала не съм ли аз това?

*********************

Лека нощ, мой нежни принце!

понеделник, 11 януари 2016 г.

Отиде си...

Said you took a big trip
They said you moved away
Happened oh, so quietly
They say...



Where the fuck did Monday go?

четвъртък, 7 януари 2016 г.

Новговор, буква "П" - политкоректност

Една жена на висок пост, кметица, тия дни каза, че насилените жени са по-виновни от насилниците си.
Не го каза точно с тия думи. Първо, защото беше на немски. И второ, защото ако беше точен преводът, този път щяха не само да я наръгат с нож, ами сигурно и да я застрелят. Но смисълът беше този - жените (не много, към стотина) се оплакаха, че са насилени навръх Нова година, а тя им обеща да ги научи как да се държат по-добре с насилниците си, та те да ги насилват по-рядко.
Но така, извадено от контекста, може би звучи много вулгарно и цинично.
Според мен обаче, контекстът няма да промени кой знае колко нещата, да не кажа хич. Нека да видим.

През февруари, миналата година (2015) наследничката на Астрид Линдгрен обяви, че ще "поправи" книгата на майка си за "Пипи Дългото чорапче" - ще махне "н"-думата (негър). А тя, както всички знаем, е обидна така, както у нас е обидна "ц"-думата (циганин). Измислицата на Пипи за баща, който е "негърски крал", а пък тя - вероятна "негърска принцеса" е част от очарованието на симпатичната героиня от детските книжки. Сега това вече го няма - героинята е една идея по-скучна (пардон, по-безобидна) и със съответно по-скучен (т.е. безобиден) баща, "крал на Южните морета" (по новговор). Тук отварям скоба и се опитвам да си представя как би звучала операта "Трубадур" от Верди, ако всички "ц"-думи се заменят подобаващо и безобидно. Сигурно не по-малко гротескно, отколкото редакцията на пипиния баща. Или пък ако обидното за някои наши сънародници заглавие на вазовото "Под игото" стане нещо като "По време на културното многообразие".
Драматизирам, разбира се. Това няма как да стане. Да не би някой да е посегнал на култови световни романи, като този на Агата Кристи "Десет малки негърчета"?

Решавам все пак да проверя в интернет и веднага се изумявам колко бедна обща култура имам:

"През 1939 г. романът излиза в Лондон със заглавието "Десет малки негърчета". В САЩ се появява като "Десет малки индианчета". Има и още по-деликатни версии като "Десет малки войничета" и дори "Десет малки морячета", тъй като винаги се намира някой обиден. Негърският остров, където се развива действието, се превръща съответно в индиански, войнишки, моряшки...
От 1985 г., когато манията по политически коректния език преплува океана, във Великобритания трайно се налага най-неутралното заглавие And Then There Were None."


А на мен ми се струва, че в това последно заглавие има по-дълбок смисъл, отколкото изглежда. Но по-нататък - оказва се, че "Десет малки индианчета" е не по-малко обидно от "Десет малки "н"-думи". Така "Десет малки "и"-думи" става... "Десет малки мечета". Това е за песента с това име, не за книгата.
Стана малко объркано, но като казах песента, се сетих, че Джон Ленън беше изпял през 1972г. една песен с изумително глупавото (от мултикултурно-безобидна гледна точка) заглавие: "Жената е "н"-думата на света". В интернет под песните обикновено има коментари и аз не сдържам любопитството си. Попадам на следния ентусиазиран коментар:

"I never knew he was such a fucking racist!!"

Не е шега - ето.
https://www.youtube.com/watch?v=CtY5bv-oxLE

Така научавам, че Джон Ленън е един скапан расист, само защото е сглупил да озаглави песента си така, а не, примерно "Н-думите са жените на света". Така е безобидно сякаш (освен ако жените не поискат "ж"-думи в унисон с джендър икуалити модата и други такива неща).
И все пак може пък наистина да е бил расист. Двумисъл, един вид, както казваше един журналист през 40-те години на миналия век:

"Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш, че държиш на него...".

Човекът си е мислел, че пише утопия, а то се е оказало рецепта за следващите поколения.

Но нека се върна на жената-кмет, с която започнах.
Преди няколко месеца тя седна на кметския стол в един хубав немски град на брега на Рейн. Настани се там с много любов към едни чужди граждани, които тя обяви, че не са чужди, а са просто "хора в нужда". На местните хора много им хареса това и те я наградиха с приятелско наръгване с нож. Тя оживя и затова продължи да настоява, че нямало различни култури, а имало различни хора. А пък дори и да имало различни култури, те, различните култури, не са нищо друго, освен едно голямо "мултикултурно" общество с различни хора в него. Двумисъл, както се казва.
И понеже "хората в нужда" изглежда се държаха съвсем различно и имаха неочаквани мултикултурни нужди (малко кражби, малко изнасилвания), тя беше изправена пред избор - да каже, че е сгрешила, или... да обърне другата страна на двумислената монета. Т.е. да научи пострадалите жени на правилно мултикултурно поведение и морал. Защото с двумисъл е невъзможно да се греши - пак според оня младок от 40-те:

"Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новговор: „двумисъл“."